Тази статия се появява с голямо закъснение. Откакто написах „Модели: Привличайте жените с честност“ и коментирах колко е важно да се поддържат силни лични граници, хората ме питат какво всъщност представляват границите, как изглеждат, как се изграждат и запазват, помагат ли чак толкова много, чак толкова важни ли са, могат ли да накарат приятелката ти да не пръцка толкова много, докато спи, къде са ми ключовете, виждал ли си ми ключовете, къде по дяволите са ми ключове?

Внимание: Изграждането на силни лични граници не е панацея за проблемите във връзката ти (нито пък ще ти помогне да си намериш ключовете). Всъщност те по-скоро са страничният ефект от това да имаш здравословно самоуважение и като цяло ниско ниво на нужда от хората около теб.

Границите имат две страни: създават емоционално здраве и се създават от емоционално здрави хора. Те са нещо, върху което можеш да започнеш да работиш още днес с близките до теб хора и да започнеш да забелязваш разлика в самоуважението си, увереността си, липсата на нужда от другите, бла-бла-бла.

И да, вярваш или не, границите освен това са и секси.

Но нека първо направим задължителния за всяка блог публикация от този тип списък. Да изготвим списък на тема „Може би имаш проблем с границите, ако…“, та да си наясно какво е твоето положение:

  • Струва ли ти се, че хората се възползват от теб и използват емоциите ти за собствените си цели?
  • Струва ли ти се, че постоянно ти се налага да „спасяваш“ близки до теб хора и през цялото време да им решаваш проблемите?
  • Често ли се оказваш въвлечен(а) в безсмислени караници и спорове?
  • Струва ли ти се, че си мнооооого по-отдаден(а) или привлечен(а) към някого, отколкото би трябвало, като се има предвид от колко скоро се познавате?
  • Струва ли ти се, че във връзките ти нещата винаги са или невероятни, или ужасни, без средно положение? Или може би даже преминаваш през период на скъсване/събиране на всеки няколко месеца?
  • Казваш ли на хората колко много мразиш драмата, но пък винаги се оказваш насред поредната такава?
  • Често ли ти се случва да се защитаваш за неща, за които смяташ, че не ти си виновен/виновна?
  • Когато си изгубиш ключовете, някой друг ли е виновен? (КЪДЕ СА МИ ШИБАНИТЕ КЛЮЧОВЕ!?!?)

Ако си отговорил(а) с „да“ дори само на няколко от тези въпроси, тогава може би си изградил и поддържаш доста лоши граници във връзките си. Ако си отговорил(а) с твърдо „да“ на повечето или на всички от горните въпроси, тогава не само че границите ти са много зле, ами и ти самия/самата постоянно имаш нужда от другите и/или си емоционален вампир (но няма проблем, ние и така си те обичаме).

Какво представляват личните граници?

Ще започна от практичното и постепенно ще стигна до теоретичното. Вместо да давам определение на това какво всъщност са границите (само защото не искам още отсега да задрямаш), нека първо си поговорим за това как изглеждат те.

Здравословни лични граници = поемане на отговорност за собствените си действия и емоции, като НЕ носиш отговорност за действията и емоциите на другите.

Хората със слаби граници обикновено са два типа: такива, които поемат твърде голяма отговорност за емоциите/действията на другите и такива, които очакват другите да носят твърде голяма отговорност за собствените им емоции/действия.

Интересното е, че тези два типа хора често имат връзка един с друг.

Няколко примера за слаби граници:

  • „Не можеш да излизаш с приятелите си без мен. Нали знаеш колко те ревнувам. Трябва да си останеш вкъщи с мен.“
  • „Сори, момчета, не мога да изляза с вас тая вечер, защото приятелката ми яко се вкисва, когато изляза без нея.“
  • „Колегите ми са пълни идиоти и аз всеки път закъснявам за срещите, ‘щото трябва да им обяснявам как да си свършат работата.“
  • „С удоволствие бих приел работата в София, но майка ми никога няма да ми прости, че се местя толкова далече от нея.“
  • „Мога да излизам с теб, ама става ли да не казваш на приятелката ми Катя? Супер много ми завижда, ако аз си имам приятел, пък тя не.“

Във всеки от тези сценарии човекът или поема отговорност за действия/емоции, които не са негови, или изисква от някого другиго да поеме отговорност за собствените му/ѝ действия/емоции.

Тези от вас, които са я чели, ще забележат, че поемането на отговорност за собствените си действия, без да обвиняваш другите, са две от опорите в „Шестте опори на самоуважението“ от Натаниел Брандън. Хората с високо самоуважение имат силни лични граници. А поддържането на силни лични граници е един от начините да постигнеш самоуважение.

Казано по друг начин, когато зоните на отговорност за собствените ти емоции и действия са неясни, когато не се знае кой за какво носи отговорност, чия е вината и защо правиш това, което правиш – тогава няма как да постигнеш солидна личностна стабилност.

Да речем, че си силно запален по джудото, но винаги обвиняваш треньора си за липсата на напредък и се чувстваш виновен, че ходиш на тренировки, тъй като жена ти се чувства самотна, щом не си близо до нея – тогава ти нямаш контрол върху този аспект на своята личност. Така джудото е нещо, което правиш, а не нещо, което си. То става неистинско, поредният инструмент в играта на получаване на обществено одобрение, а не нещо, което правиш, за да удовлетвориш желанието си да изразяваш себе си. Това се нарича да бъдеш в нужда. Зависимостта ти от външно одобрение ще понижава самоуважението ти и ще прави поведението ти все по-непривлекателно.

Лошите граници и интимните връзки

Всъщност мисля, че проблемът с границите е най-труден за решаване на ниво семейство. Винаги можеш да разкараш онзи задник приятел/приятелка, но не можеш да разкараш родителите си.

Но ако действително имаш проблем с границите в семейството си, тогава е доста вероятно да ги имаш и в романтичните си връзки. А връзките са най-доброто място, от което да започнеш да решаваш този проблем.

Най-вероятно в някакъв момент си имал(а) връзка, в която си се чувствал(а) като на скоростно влакче: когато нещата са били добре, те са били СТРАХОТНИ, но когато са били зле, са били пълно катастрофа; и е имало едно доста предвидимо движение от едното към другото състояние – две седмици блаженство, следвани от седмица ад, следвана от месец блаженство, следван от ужасяваща раздяла, а пък тя – от драматично събиране. Това е отличителният белег на връзка на взаимозависимост и обикновено свидетелства за двама души, които са неспособни да имат силни личностни граници.

Първата ми сериозна връзка беше точно такава. Навремето ми се струваше, че е изпълнена със страст – сякаш ние двамата се бяхме изправили срещу света. Но сега вече ми е ясно, че нещата са били изключително нездравословни и че съм много по-щастлив без тази връзка.

Хората нямат граници, защото имат високо равнище на нужда от другите (или на езика на психиатрите – взаимозависимост). Хората, които са несигурни или взаимозависими, имат отчайваща нужда от любов и привързаност от страна на околните. За да получат тази любов и привързаност, те жертват своята идентичност и разрушават границите си.
(По ирония, именно липсата на идентичност и на граници ги прави непривлекателни за повечето хора.)

Хората, които винят останалите за собствените си емоции и действия, постъпват така, защото вярват, че ако стоварят отговорността върху околните, тогава те ще получат любовта, която винаги са искали и от която се нуждаят. Ако непрекъснато се представят като жертви, все някога ще дойде някой и ще ги спаси.

Хората, които поемат вината за чуждите емоции и действия пък винаги търсят да спасяват някого. Те вярват, че ако съумеят да „поправят“ партньора си, тогава ще получат любовта и признателността, които винаги са търсили.

Не е изненадващо, че тези два типа хора са силно привлечени един към друг. Техните патологии пасват една на друга перфектно. А и често са израсли в семейство, в което и двамата родители имат същите черти. Затова техният модел за „щастлива“ връзка се основава на нуждата от другите и на слабите граници.

По ирония, нито единият от двамата не успява да удовлетвори нуждите на другия. Всъщност и двамата съумяват единствено да продължават до безкрайност тази нужда от другите и ниското самоуважение, които им пречат да удовлетворят собствените си емоционални нужди. Жертвата създава все нови и нови проблеми за решаване, а спасителят спасява ли, спасява, ала любовта и признателността, от които винаги са се нуждаели, така и не достигат до другия.

В книгата си „Модели“, когато говоря за истинност, аз обяснявам как във връзките, когато нещо бъде дадено със скрит мотив и съществува очакването насреща да се получи нещо друго, когато едно нещо не бъде дадено като „дар“, тогава то губи стойността си. Ако то обслужва собствените ти интереси, значи е празно и не струва нищо.

Точно това се случва във връзките на взаимозависимост. Жертвата създава проблеми не защото има истински такива, а защото вярва, че така ще се почувства обичана. Спасителят не спасява жертвата, защото го е грижа за проблема, а защото вярва, че ако оправи проблема, ще се почувства обичан. И в двата случая намеренията им са породени от нуждата от другите и следователно са непривлекателни и саморазрушителни.

Ако спасителят действително искаше да спаси жертвата, щеше да каже: „Виж, ти виниш другите за собствените си проблеми, справяй се с тях сам(а).“ Това би било проява на ИСТИНСКА любов към жертвата.

А жертвата, ако действително обичаше спасителя, щеше да каже: „Виж, проблемът си е мой, няма нужда ти да ми го решаваш.“ Това би било проява на ИСТИНСКА любов към спасителя.

Но нещата обикновено не се случват точно така.

Жертвите и спасителите се намират в наркотична емоционална зависимост един от друг. Прилича на пристрастяване, което всеки задоволява у другия, а когато се срещне с емоционално здрави хора, обикновено му/ѝ доскучава или казва, че няма „химия“. И така подминават здрави, уверени личности, поради това, че солидните граници на уверения партньор не възбуждат рехавите емоционални граници на несигурния човек.

От гледна точка на теорията на привързаността жертвите имат склонност да бъдат нетърпеливи да се привържат, а спасителите имат склонност да избягват привързването. Или както аз обичам да ги наричам – откачалки и задници. И двата типа често отблъскват онези, които искат уверена привързаност.

За жертвата най-трудното нещо на света е да потърси отговорност от самата себе си за собствените си чувства и собствения си живот, а не от другите. Тя прекарва цялото си съществуване, вярвайки, че ТРЯБВА да обвинява другите, за да може да почувства интимност или любов и затова се ужасява от идеята да спре да живее така.

За спасителя най-трудното нещо на света е да спре да оправя проблемите на другите и да престане да се опитва да ги кара да бъдат щастливи и удовлетворени. Той прекарва целия си живот, чувствайки се оценен и обичан единствено ако е оправил нечий проблем или е бил полезен някому, затова да се отърве от тази нужда също го ужасява.

И двамата трябва да започнат процеса на изграждане на самоуважение. И двамата трябва да изкоренят поведението на нужда от другите и така да станат по-привлекателни.

(Трябва да добавя, че в книгата си заявявам, че поведението на нужда от другите те прави непривлекателен/-на за повечето хора, като те ограничава до хора със сходно ниво на нужда от другите; оттук и мисълта, че се превръщаш в този, с когото имаш връзка. Ако започнеш да привличаш единствено мърлячи с ниско самоуважение, тогава и ти самата ще се превърнеш в мърла с ниско самоуважение. Ако привличаш единствено царици на драмата с високи изисквания, тогава и ти самият ще се превърнеш в царица на драмата с високи изисквания. О, царицата ми тя!)

Още няколко примера

Тъй като това е тема, по която мнозина питат „Абе, хубаво, ама как изглежда?“ Ще отговоря с няколко примера. Личните граници, макар да са особено важни в интимните връзки, също така силно влияят и върху приятелствата ни, върху семейните ни взаимоотношения, дори и върху професионалните такива. Затова по-долу ще дам примери от различни области.

  • Пешо, с теб работим заедно от пет години. Не мога да повярвам, че ме прееба така пред шефа.
  • Но ти беше объркал отчета. Изключително важно беше да се посочат точни стойности.
  • Да, ама ти трябваше да ме подкрепиш. Накара ме да изглеждам като идиот. Нямаше нужда да показваш несъгласието си по този начин пред всички.
  • Виж, аз те харесвам. Ти си ми приятел. Но нямам намерение да върша твоята работа. Нека да сме наясно. Край на дискусията.
  • Че аз си върша работата!
  • Добре, значи тогава не би трябвало да има значение какво казвам.

Някои приятели може би са твърде близки. Тази ситуация се среща в разнообразни форми в живота на всеки от нас: дългогодишен приятел се издънва, но вместо да поеме лична отговорност, очаква ти да поемеш част от отговорността, защото „така правят приятелите“.

Приемането на това води до взаимозависими и нездравословни приятелства. Да, дори в приятелствата може да се наблюдава нужда от другия и да бъдат непривлекателни. Виждали ли сте двама приятели, които непрекъснато се оплакват един от друг или говорят зад гърбовете си, но когато са заедно, всичко изглежда супер? Много е вероятно те да имат сериозни проблеми с границите, също както в горния пример. Приятелства от този род са като фабрики, които неспирно произвеждат драми. Стойте далече.

  • Толкова се натъжавам, когато със сестра ти не дойдете да ме видите. Става ми много, много самотно.
  • Защо не излизаш повече, мамо? Намери си приятели.
  • О, опитвала съм се. Но никой не харесва старите жени като мен. Вие двамата сте ми деца. Вие трябва да се грижите за мен.
  • И го правим.
  • Не, не го правите. Прекарвам толкова много време сама. Нямате си представа колко трудно е понякога.
  • Мамо, обичам те и винаги ще съм насреща, когато имаш нужда. Но ти носиш отговорност за собствената си самота. Петя и аз не сме единственото решение на всичките ти проблеми.

Познатата ситуация с вината в семейството. Преди обичах да казвам: „Вината е безполезна емоция“. Всъщност вече не вярвам, че е така. Вината е важна, когато е оправдана и когато сам(а) си я почувствал.

Вината е безполезна и вредна, когато се използва като инструмент за манипулиране на близките до теб. Вината може да бъде ужасно болезнена, когато бъде използвана по този начин, не само защото изисква от теб отговорност за емоции, които не са твои, а и защото намеква, че ти си в грешка или си лош човек, затова че не го правиш.

(Сега всичките ми читатели евреи кимат с глава.)

Нищо друго не ме ядосва толкова напоследък, колкото някой, който се опитва да ме накара да се чувствам виновен. Веднага се възпротивявам и ако не го/я познавам добре, понякога приключвам отношенията си с него/нея на момента.

  • Знаеш ли, мислех си за новата работа, която търсиш. Редактирах ти резюмето и започнах да го изпращам на хора в моя отдел Човешки ресурси.
  • Ъм, благодаря, но нямаше нужда.
  • Аз исках да го направя. Искам да успееш. Мислех си също така, че трябва да започнем да живеем заедно, днес ходих да разгледам няколко апартамента.
  • Нали ти казах, че още не съм готов за това.
  • Знам! Но това е логичната стъпка. Пък и не ставаме по-млади. Мисля, че просто трябва да опитаме.
  • Миналия месец подмени половината ми гардероб с дрехи, които ти искаш аз да нося. След това пък поиска да живея с теб. А сега искаш и да работя при теб?
  • Но аз те обичам и искам да се грижа за теб.
  • И аз те обичам, но трябва да ме оставиш да правя нещата по моя си начин. Това не е здравословно. Започваш да вземаш решения за моя живот, без даже първо да ме попиташ.
  • Не мога да повярвам, че си такъв егоист! Аз правя ВСИЧКО за теб, а сега ме изкарваш виновна!
  • Не те съдя. Просто искам да се спреш и да уважаваш моите желания.

Това е пример за връзка на взаимозависимост от другата страна – страната на партньор, който бива притискан и глезен твърде много. На повърхността може и да изглежда хубаво. Дори можеш да си кажеш: „Мамка му, иска ми се и моят приятел/моята приятелка да прави такива неща за мен.“ Ала истината е, че това е също толкова нездравословно и че в един момент ще доведе до не по-малко проблеми.

Последна бележка за саможертвата

Преди да приключим (осъзнавам, че стана твърде дълго, а и все още не съм си намерил ключовете), искам да направя последна бележка за връзките и саможертвите.

Най-силният контрааргумент – или рационално обяснение, в зависимост от гледната ти точка – е, че понякога трябва да се жертваш за хората, които обичаш.

Това е вярно. Ако приятелката/приятелят ти има прекомерната нужда да му/ѝ се обаждаш всеки ден, дори за да поговорите три минути, тогава може би е разумно да правиш малки жертви, за да го/я зарадваш.

Уловката е, че ако се жертваш за някого, за когото те е грижа, то това трябва да бъде, защото ти го искаш, а не защото се чувстваш длъжен/длъжна или защото се опасяваш от последствията, ако не го направиш. Връщаме се отново до момента, че от действията на привързаност и заинтересованост смисъл има единствено тогава, когато те се извършват без очаквания. Затова, ако се обаждаш на приятелката/приятеля си всеки ден, но мразиш да го правиш и чувстваш, че тя застрашава независимостта ти, а ти негодуваш и се ужасяваш от нейния гняв, ако не го направиш, тогава ти имаш проблем с границите. Ако го правиш, защото я обичаш и нямаш нищо против, тогава го прави.

На някои хора може да им е трудно да разберат дали правят нещо поради чувство за дълг или поради доброволна саможертва. Ето как да разбереш. Запитай се: „Ако спра да го правя, как ще се промени връзката?“ Ако се страхуваш от промените, това е лош знак. Ако последствията са неприятни, но мислиш, че би могъл да спреш да вършиш това действие, без да се чувстваш кой знае колко по-различно, тогава това е добър знак.

Причината е, че ако съществува проблем с границите, тогава ти ще се страхуваш от загубата на взаимната отговорност един за друг. Ако няма проблем с границите, т.е. ти го правиш като дар, без да имаш очаквания, тогава нямаш проблем с последствията от неправенето му. Този, който има силни граници, не се страхува от гневни изблици, от спорове или от това да бъде наранен. Този, който има слаби граници, се ужасява от тези неща.

Този, който има силни граници, осъзнава, че не е разумно да очаква двама души да са съгласни на 100% и да удовлетворяват всяка нужда на другия. Този, който има силни граници, осъзнава, че може понякога да наранява чувствата на другите, но в крайна сметка няма как да бъде сигурен какво чувстват другите. Този, който има силни граници, разбира, че здравословната връзка не означава да си контролирате емоциите, а по-скоро и двамата партньори да се подкрепят един-друг по пътя на израстването и себереализацията.

Преведено от Маратон Маратонов